Ъгълчето на Надя

Е, тъй като не мога да си сложа розови очила (всъщтност мога и розови да си направя, но Даниел пак ще дудне) реших да променя малко визията си и от агресивното червено да мина към нежното розово по отношение на гардероба ми. Така де, така и така съм си пълничка - поне да мога да се сравнявам с Мис Пиги (грух). Моля да не ме бъркате с куклата Барби. Честно казано - като малка ми беше скучно да играя с кукли. Така и не разбрах защо трябва да преобличам куклите, да им готвя чай, да им пера, да им гладя. Ми така де - като станеш голяма ще го правиш така или иначе (истина е, станах голяма и наистина постоянно има нещо за пране, за гладене, за правене…). В момента изготвям списък с други неща, които искам в розово. До момента съм решила, че искам: розови очила, розови цветя (разбирай цветя, които цъфтят в розово), розов боинг, розова плажна рокля, розов лаптоп с розови пухчета, розово колело, розови джапанки и розова кърпа за баня. Тъй че, ако може и ако искате - помагайте.

Преди доста време се запалих по отглеждане на стайни растения. В стаята си в студентски град бях направила нещо като малък Джурасик парк. Имах доста видове бегонии, папрати, кактуси и сукуленти и какво ли още не. Завъдих и водни растения, последваха охлювчета и рибки. Контролирах броя на охлювчетата с костенурките си, които мислеха, че има давам чипс. Заедно с дмата програмисти, които отглеждах зоопаркът ставаше пълен.
Друго мое хоби е реденето на пъзели. Доставя ми удоволствие да напасвам парчета и да получа цялата картина. Напасването не е обикновен механичен процес - пробваш и ако стане. Преглеждам всяко парче, внимателно изследвам краищата му и цветовете му, и накрая решавам къде е неговото място. Докато правя всичко това си мисля за мои собствени неща и проблеми. Тихо, спокойно и мирно.

И двете ми хобита заемат известно място и за двете е необходимо време. Имам и от двете по малко, за да си доставям този пир за душата.
Проблемът дойде, когато дойде и то… Котето. Котето ми се казва Морт. Кръстен е на едноименен герой на Тери Пратчет от поредицата му Истории от света на диска. Не е много палав, но не е и особено послушен. Обича да го реша (с дълга козина е) когато си сменява козината (тоест - винаги). Като малък обичаше да обръща кофата с боклука. Това наше любимо коте реши, че от любимата ми папрат става идеално легло за него. Папрата ми нямаше никакъв шанс. Фикусите биваха редовно наторявани, с висящите и пълзящи растения си играеше, което водеше до много обърнати саксии и счупени фатално растения. Всичко останало беше прилежно изядено до стъбълце. Всяка нова филизка, ристенце беше изяждано на втория час от израстването си. И така - в момента имам само 6-7 растения, които зимата една издържат заключени във влажната ми кухня. Колкото до кактусите - повечето оцеляват. Морт се реши в тях и само трябва да ги почиствам с една четчица.
Любимото коте реши, че то трябва да изплълва цялото ми свободо време, пък и колко е интересно да си играя с частите на недоредения пъзел. Колко е подредено - защо да не ги разделя всички части, да ги скрия във всички възможни скришни места и ъгли в апартамента и като се прибереат да ме похвалят - колко съм подреден и чистичък и да ме гушкат и галят само мен - явно така си мисли Морт.
И така, и за това ми хоби се оказа, че няма място.
Иначе, много си го обичам непослушното коте, нищо че разрушава къщата и ни игнорира срещу храна, нищо, че често ме буди в ненормално часове. Какво да го правя, обичаме си го - вече е част от семейството.

След шест блажени почивни дни, които прекарах с любимия (поне повечето от тях - на саме с него) се задава и работната седмица. А колко е хубаво да се будиш в прегръдката на любимия, да те будят или ти да будиш с целувка, да играете заедно игра или тихо и кротко да четете книги. Имах нужда от почивка и определено мога да кажа, че я оползотворих добре. Като изключим домашните дразнители тези шест дни ми донесоха мир, спокойствие, четене на книги и любов. Сега вече чакам работните дни - нямам търпение да свърша малко работа (както аз си знам). И така - до следващите почивни дни или следващата ваканция.

С идванео на пролетта все по-често се замислям за душевността си. Според много хора писали за мен и коментирали мои изказвания (които дори не са чули) у мен няма такова нещо като чувство, душевност и съпричастие. Както и е да е - оставям всеки да мисли, каквото си желае. Но всяка пролет овен надежди за нещо по-добро, освен мечти за достигане на дълго бленуваното щастие представя пред мен и едно огледало. Огледалото служи не за физическо отражение на тялото ми, а за оглеждане на това, което е останало от мен след зимните бури и урагани.
За съжаление осъзнавам всяка пролет, че при мен е дошла една година повече, но нещо друго си е отишло. И тези други неща на български език са заключени в думи като: детска радост, безгрижие, очарование от всяко ново нещо, вълнение, което те обхваща от глава до пети, мечти…. И в един момент осъзнавам как вече ставам твърде толерантна, твърде отстъпчива или твърде лоша на моменти.
Преди една година след момент (часове) на безумно щастие последваха месеци на отчаяние и подозрение във всяка изричана сричка.
Тази пролет, при оглеждане в огледалото установих, че съм изгубила и блясъка в очите си. Това, от което най-много се боях, когато бях в тиинейджър, взе, че ми се случи. Изгубила съм желанието си да живея, оставила съм безразличието и еднообразието да ме завладеят и да станат част от ежедневието ми.
Въпреки всичко, вярвам, че има начив да избягам от това обезверено състояние и да стана отново такаква, каквато бях - борбена, усмихната, с вяра, че и след най-черната нощ идва красивият изгрев и с блясък в очите.
Всичко се свежда до това да си вярваш и да имаш куража и смелостта да направиш решителната крачка.

На 24 февруари добавих още една свещичка върху тортата. Общо станаха 27. Но не това е най-важното, което ми се случи.
В събота (23.02) с Даниел отидохме при баща ми в Кюстендил. Той беше забравил, че имам рожден ден в неделя и беше организирал освещаване на апартамента си. То, апартамент е силно казано… по-скоро е малко замъче - има си и две кулички. Спалнята е колкото апартамента, в който живеем с Даниел….
В събота вечеряхме с баща ми, поговорихме си и с Даниел си легнахме в неосветения още апртамент. На другата сутрин, докато излизах от гардеробната Даниел ме пресрещтна с гореупоменатата фраза. Е, знаех, че пръстена е купен, но да ви кажа честно - не вярвах, че ще се случи докато не стана.
За коментарите на родителите - вече вероятно сте прочели в страницата на Даниел.
Вече сме сгодени с любимия. Сватба не очаквайте тази година.
Разлика в отношенията може и да няма, но ми струва, че откакто не пътува толкова често връзката ни изживява своя Ренесанс. Отново съм влюбена така, както бях на 17.

Определено няма да съм първата, която пише за стачката на учителите. Но може би ще съм първата, която е била и от страната на учителите. Преподавах малко, в столично училище, преди около 4 години.
Смея да твърдя, че се справях добре с даскалския занаят. Смея да твърдя, че учениците ми до един бяха умни и будни деца.
Това, което ме спря да продължа с професията са именно следните неща:
1) ниското възнаграждение - с 280 лева не мога да осигуря нормален живот за себе си. Зная, че има хора в България, които живеят и с по-малко, но това не може да ми служи за оправдание или причина, че да не искам нещо повече.
2) раздялата с първия клас беше много болезнена. Трябва да сте го изпитали, за да разберете. Във всяко едно дете виждаш една съдба и едно бъдеще. И се стремиш да го подготвиш за всяко нещо, с което би се сблъскало това дете. Но не това е темата днес…
И така, реших да се занимавм с нещо друго и за момента не съжалявам за избора си. Вижте останалото »

Е, мина доста време, откакто се върнах. Разбира се, доста неща забравих, но пък така ще мога да споделя само това, което е останало в съзнанието ми и съответно има някаква стойност за мен.
Полета до Атина мина много добре. Оказа се, че ще летя с част от агитката на Ливърпул. Тъй като не съм футболен запалянко въздъхнах с облекчение, когато видях, че всички, чакащи самолета са облечени в червено - също като мен. До мен се настинаха двама младежи, предложиха ми шоколадови бонбони, поприказваха ми малко… честно казано, едва се сдържах да не се разсмея на произношението им. Хубаво, че бяха те, защото времето беше облачно и освен много бели облаци през прозореца не можеше да се види нищо друго.
Кацането беше много плавно и гладко. Обичам да летя със самолет. Премеждията ми започнаха веднага щом минах паспортния контрол (какъв контрол - дори не ми хогледнаха паспорта). Багажа ми го нямаше. Не че носех нещо кой знае колко ценно в него… Неприятното беше, че си купих куфара (много хубав - Samsonite) и не ми се искаше да го загубя на следващия ден. Яхнах метлата и хванах първата служителка, която ми се мерна пред погледа. Обясних и случая, тя ми отговори нещо. English, please, помолих аз. But i am talking to you in English, каза мацката. Повтори ми по-отчетливо къде да отида и кой да търся. Оказа се, че трябва да си говоря с друга какичка по телефона. Превключих метлата на по-висока скорост, проведох няколко разговора по телефона, потропах с крак, тръшнах се няколко пъти и… о, чудо! багажа ми беше донесен лично от едно сладко момченце.
Пристигнах в квартирата, където щях да рекарам следващите няколко дни. Апартамента - слънчев, приветлив, чист. Хладилника - пълен, всичко за правене на фрапе на видно място. Слушах музика, запознах се с няколко човека и… легнах да спя. На следващия ден не мога да се похваля с нищо особено. Защото почти цял ден спах. Валеше дъжд, на мен ми се спеше и наоколо беше тихо. Телефоните ги забравих предвидливо в съседната стая. Вечерта все пак отидох да снимам една черква, която бях мернала предишната вечер. Не успях да снимам нищо, тъй като се оказа, че фотоапарата ми се е повредил. За сметка на това си купих една чантичка - на точки. Така де, нали всички твърдят, че шопинга успокоявал. И така, успокоих се от повредения фотоапарат и си легнах отново. За мое най-голямо учудване - спах непробудно до сутринта. Следващия ден обаче наваксах - обиколих кварталите Монастираки, Акрополи, изгубих се няколко пъти в атинското метри (но се намерих сравнително бързо), качих се до Акропола, пазарувах сувенири, зяпах и ахках като типичен турист. Правих се на много тъп турист на няколко пъти. Ей, то било много забавно и приятно.
За забележителностите на Атина - няма да пиша нищо. Според мен те трябва да се видят. Отидох без очаквания и останах очарована. Градинката им с огромните палми, Акропола, старите квартали с малките църкви - очарова ме. Сградите са във весели, приветливи цветове или в бяло. От всички тераси, балкони и прозорци се сипят каскади от зеленине и цветове.
На Акропола ми се случи нещо странно. Времето беше влажно, задушно, неприятно. Сутринта беше валял дъжд, а когато се качихме горе беше настанала една неприятна горещина. Вече си тръгвах, когато видях как едно високо русоляво момче едва-едва се държи на краката си, държи се заглавата…. Очевидно му беше станало лошо, но на никой от групата му не ми правеше впечатление или пък беше изгубил групата си. Попитах го дали е добре, дадох му моята вода, напръсках го леко, помогнах му да седне на едно стъпало. Почуства се по-добре и аз си тръгнах.
Вечерта отидох до Пиреа - пристанището на Атина. Погледах корабите, фериботите, запознах се с едни американци. И се прибрах. За последния пълен ден в Атина си оставих посещението на Локавито и посещението на таверна. Не обичам узо, но пих това цяла вечер. Гледах как танцуват гърците. Беше ми много интересно, любипотно. Имаше един млад мъж. Докато седеша на масата си не би привлякъл вниманието, но щом започнеше да танцува ставаше невероято обятелен. От лицете му, от фигурата му се излъчваше невероятно мъжество. Всяка жена би попаднала под обянието му.
В неделя си тръгнах. Казах чао на бяла Атина. Трябва да се върна - трябва да направя малко снимки, да се опитам и аз да танцувам сиртаки, да се изгубя в метрото, да ме изгонят още веднъж от атинския университет (от сградата де), да се кача на Локавито вечерно време и да се насладя на нощтна Атина… Трябва

Понякога толкова много харесвам някоя песен, че съм склонна да слушам само нея в продължение на няколко дни. Снощи, докато бодро крачех към квартирата си и слушах поредната любима песен се замислих. Как точно любимата песен за тази седмица се превръща в поредното изтъркано парче. Дали всъщност тези изтъркани парчета могат след време да пробудят приятни спомени, да породят отново приятни чувства и удоволствие от слушането. Поне при мен се случва така. Харесвам някоя песен, слушам я много в течение на дни, седмици, понякога и месеци. След това я забравям, но това не означава, че не бих искала да я чувам отново. Просто не бих я слушала по 20 пъти на ден.
Понякога това се случва и с приятелите ни, близките ни хора. Можем да не ги виждаме с дни, седмици, месеци… но се радваме като ги видим. Чудех се, значи ли това, че те не са толкова значими за нас? Надявам се, че не. И точно тук е разликата между истинското приятелство, за което времете не би трябвало да съществува и да има значение и приятелството за един ден - как един човек може да е важен и мил за теб в един ден и да не значи нищо за теб на следващия…
Пожелавам на всички приятелства само от първия вид.

От няколко дни съм в Атина. Не, не съм командировка, не не дойдох тук да работя…. за разлика от доста наши съграждани. Дойдох на почивка и на пазар, дойдох да разгледам Акропола, дойдох да видя типична гръцка таверна. Честно казано, има доста разлика от това, което съм си мислела за Атина и за гърците и това, което намерих тук. Вярно е, че пет дена трудно могат да променят представите на човек за каквото и да е, но при мен напоследък често се случва. Не вярвах, че представите ми за мъжете, за любовта, за света и за каквото желаете могат да се обърнат за една нощ. Но… случи се….
Повече за преживяванията ми в Атина - четете утре вечер (неделя - 27.02).
поради изтощаване на батериите ми ще пиша утре (и не, не обещавам)

Не смея да твърдя, че познавам мъжката част от човечеството много добре. Нито пък претендирам, че мъжете могат да бъдат само силни или не. И определено няма да говоря за физическа сила.
Силни мъже - това са тези, които обикновено се харесват на жените. Те са властни, интелигентни, способни. Те знаят как да се държат с околните и как да ги използват. Не смееш да ги погледнеш в очите, защото има опастност да се удавиш. Изпитваш уважение към тях, без значение дали са ти колеги, работодатели, шефове или любовници. Обикновено жените търсят тяхното одобрение и внимание. Няма значение дали са високи или ниски, пълни или слаби, стройни или не, богати или бедни…
Смешните мъже - това са тези, които не предизвикват нито трепет, нито будят уважение. Може да са се издигнали до някаква степен, но се усещат напъните това да се случи или пък нечие мощтно рамо. Ако придобият знания се възгордяват, ако ги загубят гордостта не ги напуска. Не усещат, че изглеждат смещни в очите на хората. Държат само и единствено на своята позиция, дори да виждат ясно, че грешат. Но в повечето случаи - не виждат, не чуват, не чувстват.
Нищо повече не искам да добавям. Надявам се само да срещам повече от първите и по-малко от вторите.