Когато си отишъл на пътешествие е безсмислено да спиш до късно. С Даниел не сме привърженици на на all inclusive ваканциите, където “всичко ти е поднесено и сервирано” и “марш там до басейна и кротувай”. Напротив – и за двама ни е важно да обикаляме и да видим колкото се може повече, да срещнем колкото се може повече и да разберем това, което виждаме. Затова и този ден станахме рано, закусихме набързо в хотела и беж към метрото. Слязохме на последната спирка (Бенг Сю) и видяхме ЖП гарата, към която се бяхме запътили. Отидохме на перона, но така и не можахме да намерим от къде да си купим билети. Тръгнахме към съседния перон и тъкмо, когато открихме информация на перона пристигна един доста поочукан влак – пътнически. На информация с доста развален английски ни обясниха откъде да си вземем и билети, и че трябва да се качим точно на този влак. На бегом Даниел купи билети и се метнахме на влака. Намерихме две свободни места и се разположихме. Чак тогава прочетохме билетите – трета класа, правостоящи. Не знаех, че има такива. Очаквах, влаковете да са нещо като старите вагони на БДЖ. Е, не са. Вагоните не са разделени на купета а на сепарета – тип “каубойски”. Дървените пейки са учудващо удобни. Няма прозорци, но има сениици, който мисля предпазват и от дъжд. На тавана във всеки вагон има монтирани по три вентилатора, от тези с въртящите се глави. Усещането за пътуване в тези вагони е неописуемо – струва ти се, че летиш през полето и през времето. Минаваш през светлозелени оризища с ходещи или летящи бели птици. Палми, водоеми и много кокетни гари, потънали в зеленина и много, много цветя. Неща, които ги няма в бетонената джунгла, в която живеем. Неща и гледки, които присъстват само в сънищата ни – невероятно изживяване. И всичките тези гледки са съпромождани с букет от миризми – на бърз дъжд, на уханието на цветята и тревата, на заблатените води, на храната продавана от амбулантните търговци из влака (а такива имаше доста).
Пристигнахме в Лопбури само с 20-25 минути закъснение. Градчето е столица на провинция Лопбури, но въпреки това е много малко – две главни улици и една ЖП линия. Има три храма. Първо разгледахме един кхмерски храм, намиращ се точно срещу ЖП гарата – тихо и спокойно място. По пътя за следващия храм видяхме една маймуна да тичка небрежно по електрическите жици над тротоара. По пътя има доста сергии, които продават храна, но специфичното при тях е, че всичко продавачи са въоръжени с прашки (заради маймуните, както се оказа по-късно). Пристигнахме бързо до следващия храм в програмата ни. Взехме си билети и продавчакта ни предложи да вземем и храна за маймуните. Взехме едни странни за мен плодове?!?!, зелени, като кошничка, пълни със семенца, които маймуните ядат. Тръгнахме към храма и една маймунка се затича весело към нас. Подадох и едната кошничка (в снопчето бяха три), бързо я хапна и ме загледа с очакване. Подадох и и втората, като продължихме с Даниел да се движим към храма. Завихме зад един ъгъл и, О!,жас – маймуните бяха МНОГО . Върнах се и купих още много храна, която продавачката ми даде в една кофичка. Маймуната която ни посрещна първа се спусна към мен. Държеше по една кошничка в двете си ръце и устата, но въпреки това започна да се катери по кофата ми. Уплаших се – отвсякъде започнаха да се стичат маймуни. Разхвърлях набързо храната и с Даниел излязохме от храма и тръгнахме към Храма на маймуната. По пътя ни спираха хора и ни предупреждаваха да пазим очилата си, ключове, бутилчици с вода, портфейли и всичко, което е висящо по нас и не предпазено в чантичка с цип или плътни копчета. По пътя пресякохме ЖП линията – имаше табела beware monkey zone. Видяхме как маймуните са открили екстремните спортове и пресичат пред влаковете. Стихнахме до храма – маймуните там са безброй, правят каквото си поискат. Много са смешни и забавни – стига да са на разстояние от теб.
И така – следа малко повече от час бяхме свършили с разглеждането на града. Стигнахме до гарата на време за влака, според билета – 10 минути преди пристигането на влака. Само дето влака закъсня с близо два часа. Какво ли не правихме на гарата – зяпахме рибките гупи във фонтанчето, тормозихме костенурката, тръшкахме се на една пейка, обсъждахме хората наоколо на глас (на български, разбира се), запахме монасите, наблудавахме отношенията между хората, правихме сравнение между БДЖ и тайландските железници ( БДЖ не спечели). И така – дойде нашето влакче, натоварихме се и пристигна влака, следващ нашия по разписание. Той, обаче, се движеше по други релси и двата влака си направиха нещо като състезание между гарите. Отново седях като омагьосана на прозореца.
Пристигнахме в Аютая с доста голямо закъснение. Взехме лодка до острова и тръгнахме да търсим ядене. Жегата беше убийствена, поне за мен. Новряхме се в едно крайпътно заведение, където пийнахме, хапнахме и събрахме души. Взехме един тук-тук, който ни закара не където искахме, но мястото беше прекрасно. Разглеждахме храмове, дворци, природа… Возихме се на слон, после го погалихме. Когато си прекарваш добре времето минава неусетно – стана време да си хващаме влака за Банкок. Този път чакахме само час и половина влак.
Влак, метро… хапнахме, каквото беше останало в едно заведение за бързо хранене и – в леглото. Изживях един невероятен ден изпълнен много жега, маймуни, положителни емоции и обичта на Даниел.
Толкова е хубаво да си щастлив.
Последни коментари