Ъгълчето на Надя

Не мога да пиша нищо за концерта на Metallica в София. Просто, защото нямам думи. Знам, защо слушам Metallica - защото това е музиката на моите младежки години. Слушах ги в гимназията, когато бях непокорна, бурна и млада. Никога не съм си и помисляла, че ще дойдат и ще свирят на национален стадион “Васил Левски”, нито съм си представяла, че ще имам пари за билет.
Е, времената се променят, хората също.
Четох много статии и коментари за концерта. За някои автори си мисля, че са писали без въобще да са присъствали на концерта - пишат за облеклото, за еуфорията, за песните, за какво ли още не…. Истината е, че всеки по собствен начин преживява такова нещо. Няма да говоря за моите впечатления от тези великани в музиката. Всички чувства са си мои, лични и са само за мен.
Искам само да отбележа няколко неща.
Първо: ВИП зоната, за където любимия беше взел билети си струва парите. Бирата е безплатна, има кетъринг и ти отсервират. Имаш достатъчно пространство да дивееш, куфееш, ръкомахаш и се дереш с пълно гърло.
Второ: за охрана трябва да се назначават само много дебели момчета, с вратове колкото дънери на 50годишни дървета и емоции на СВ рулон (разбирай студено валцуван) произведен в Кремиковци. Е не може да пускат руси мацки до мен само защото се усмихват хубаво. За гаджетата им да не говорим просто.
Трето: не разбирам защо хората отиват на концерт при условие, че го гледат през обектива на фотоапарат или телефон. В крайна сметка - ако искаш да имаш запис - купи си, свали си го от нета. Ама не, трябва не само да се хвалим, че сме били на концерта, но и да покажем доказателство. За мен лично изживяването е истинско, когато му се отдадеш изцяло - само и единствено на самото изживяване.
Четвърто: Не мога да разбера хората, които твърдят, че сме вандали. Нито след концерта на Manowar, нито след този на Metallica не видях вандалщина. Хората тихо и кротко се разотиваха. Някои си пеят и това е.
Защото всеки носи изживяното в себе си.

Днес ми се случи едно малко щастие в офиса. Последните няколко седмици бях напълно издивяла - какви ли не неприятности и гадости се случиха на работното ми място. Първо беше прекалено много работа, която трябваше да отметна за много кратко време, след това се заредиха едни проблеми и едни нерви от моя страна…. наистина се чудя как издържах и оцелях. Имаше един момент около 21 дена, в които наистина си мислех, че ще си тръгна и няма да се върна в този офис. Е, все още съм тук, ще видим до кога….
Днес обаче се зарадвах, че съм в офиса. Трите листенца китайска роза, които си посадих късно есента днес вче са едно хубаво голямо растение с невероятно красив огнено червен цвят. Толкова красиво не е цъфтяло дори и растението ми у дома. За това стигнах до извода, че постоянното бърборене, многото нецензурирани изказвания от мен и пацо, цигарения дим и викането се отразяват добре на това растение - то са едни дипли, едни рошави червени цветове. Кой знае - може би пък се изчервява като ни слуша цветето…

Както може би знаете - от съвсем скоро (добре де, от около месец) имам вече колело. И понеже съм досадна и гадна и зла, Даниел изпълни желанието ми и колелото е розово. За характеристики - никой да не ме пита. Руса съм - не знам и не разбирам (и упорито продължавам да не искам да разбирам).
Заедно с Даниел караме в парка до нас (Борисовата градина), скоро най-вероятно ще се престраша да отида и до Южен парк, но ми трябва още малко опит и малко повече смелост. Ужасявам се всеки път, когато минавам покрай малко дете, кола, куче, много хора на куп, които не знаят на къде отиват и други подобни . Но когато се съберат две от изброените на куп се чудя какво да правя - да карам, да пищя или да си затворя очите (като едно истинско блонди). За сега при такива случаи карам и гледам да не се блъсна в нещо/някои.
Да карам по улиците на София ми е голям кошмар, виж - да въртя из алеите в парка много ми харесва. Всичко е спокойно, хората не бързат за никъде, всеки се разхожда спокойно и без нерви, деца пищят и търчат във всички посоки едновременно, кучета с изплезени и влачещи се по земята езици търчат весело и гонят пръчки, топки, птички, деца и каквото друго им хрумне, разминаваш се с други колоездачи….
Като казах други колоездачи - какво ми се случи в неделя. Чух, че ми звъни служебния телефон и спрях, за да отговоря (реших, че е шефа иначе не бих се трогнала). До мен обаче вместо Даниел спря друг човек с колело (и понеже съм жена, при това руса - с розово колело). И взе да ми обяснява, какъв хубав цвят има колелото ми, ама как то - не само цвета на колелото бил хубав, самото колело също. Но и не само колелото е хубаво…
Усетих как се изчервявам. Хубаво, че съм с червена каска, та може и да не е личало много…. В този момент дойде Даниел с неговия жълт трактор и взе да обяснява какво е колелото и подобни неща.
А аз се замислих - какво ми трябвало, че отново да започна да хващам окото - едно розово колело и руса коса.

Е, тъй като не мога да си сложа розови очила (всъщтност мога и розови да си направя, но Даниел пак ще дудне) реших да променя малко визията си и от агресивното червено да мина към нежното розово по отношение на гардероба ми. Така де, така и така съм си пълничка - поне да мога да се сравнявам с Мис Пиги (грух). Моля да не ме бъркате с куклата Барби. Честно казано - като малка ми беше скучно да играя с кукли. Така и не разбрах защо трябва да преобличам куклите, да им готвя чай, да им пера, да им гладя. Ми така де - като станеш голяма ще го правиш така или иначе (истина е, станах голяма и наистина постоянно има нещо за пране, за гладене, за правене…). В момента изготвям списък с други неща, които искам в розово. До момента съм решила, че искам: розови очила, розови цветя (разбирай цветя, които цъфтят в розово), розов боинг, розова плажна рокля, розов лаптоп с розови пухчета, розово колело, розови джапанки и розова кърпа за баня. Тъй че, ако може и ако искате - помагайте.

Преди доста време се запалих по отглеждане на стайни растения. В стаята си в студентски град бях направила нещо като малък Джурасик парк. Имах доста видове бегонии, папрати, кактуси и сукуленти и какво ли още не. Завъдих и водни растения, последваха охлювчета и рибки. Контролирах броя на охлювчетата с костенурките си, които мислеха, че има давам чипс. Заедно с дмата програмисти, които отглеждах зоопаркът ставаше пълен.
Друго мое хоби е реденето на пъзели. Доставя ми удоволствие да напасвам парчета и да получа цялата картина. Напасването не е обикновен механичен процес - пробваш и ако стане. Преглеждам всяко парче, внимателно изследвам краищата му и цветовете му, и накрая решавам къде е неговото място. Докато правя всичко това си мисля за мои собствени неща и проблеми. Тихо, спокойно и мирно.

И двете ми хобита заемат известно място и за двете е необходимо време. Имам и от двете по малко, за да си доставям този пир за душата.
Проблемът дойде, когато дойде и то… Котето. Котето ми се казва Морт. Кръстен е на едноименен герой на Тери Пратчет от поредицата му Истории от света на диска. Не е много палав, но не е и особено послушен. Обича да го реша (с дълга козина е) когато си сменява козината (тоест - винаги). Като малък обичаше да обръща кофата с боклука. Това наше любимо коте реши, че от любимата ми папрат става идеално легло за него. Папрата ми нямаше никакъв шанс. Фикусите биваха редовно наторявани, с висящите и пълзящи растения си играеше, което водеше до много обърнати саксии и счупени фатално растения. Всичко останало беше прилежно изядено до стъбълце. Всяка нова филизка, ристенце беше изяждано на втория час от израстването си. И така - в момента имам само 6-7 растения, които зимата една издържат заключени във влажната ми кухня. Колкото до кактусите - повечето оцеляват. Морт се реши в тях и само трябва да ги почиствам с една четчица.
Любимото коте реши, че то трябва да изплълва цялото ми свободо време, пък и колко е интересно да си играя с частите на недоредения пъзел. Колко е подредено - защо да не ги разделя всички части, да ги скрия във всички възможни скришни места и ъгли в апартамента и като се прибереат да ме похвалят - колко съм подреден и чистичък и да ме гушкат и галят само мен - явно така си мисли Морт.
И така, и за това ми хоби се оказа, че няма място.
Иначе, много си го обичам непослушното коте, нищо че разрушава къщата и ни игнорира срещу храна, нищо, че често ме буди в ненормално часове. Какво да го правя, обичаме си го - вече е част от семейството.

След шест блажени почивни дни, които прекарах с любимия (поне повечето от тях - на саме с него) се задава и работната седмица. А колко е хубаво да се будиш в прегръдката на любимия, да те будят или ти да будиш с целувка, да играете заедно игра или тихо и кротко да четете книги. Имах нужда от почивка и определено мога да кажа, че я оползотворих добре. Като изключим домашните дразнители тези шест дни ми донесоха мир, спокойствие, четене на книги и любов. Сега вече чакам работните дни - нямам търпение да свърша малко работа (както аз си знам). И така - до следващите почивни дни или следващата ваканция.

С идванео на пролетта все по-често се замислям за душевността си. Според много хора писали за мен и коментирали мои изказвания (които дори не са чули) у мен няма такова нещо като чувство, душевност и съпричастие. Както и е да е - оставям всеки да мисли, каквото си желае. Но всяка пролет овен надежди за нещо по-добро, освен мечти за достигане на дълго бленуваното щастие представя пред мен и едно огледало. Огледалото служи не за физическо отражение на тялото ми, а за оглеждане на това, което е останало от мен след зимните бури и урагани.
За съжаление осъзнавам всяка пролет, че при мен е дошла една година повече, но нещо друго си е отишло. И тези други неща на български език са заключени в думи като: детска радост, безгрижие, очарование от всяко ново нещо, вълнение, което те обхваща от глава до пети, мечти…. И в един момент осъзнавам как вече ставам твърде толерантна, твърде отстъпчива или твърде лоша на моменти.
Преди една година след момент (часове) на безумно щастие последваха месеци на отчаяние и подозрение във всяка изричана сричка.
Тази пролет, при оглеждане в огледалото установих, че съм изгубила и блясъка в очите си. Това, от което най-много се боях, когато бях в тиинейджър, взе, че ми се случи. Изгубила съм желанието си да живея, оставила съм безразличието и еднообразието да ме завладеят и да станат част от ежедневието ми.
Въпреки всичко, вярвам, че има начив да избягам от това обезверено състояние и да стана отново такаква, каквато бях - борбена, усмихната, с вяра, че и след най-черната нощ идва красивият изгрев и с блясък в очите.
Всичко се свежда до това да си вярваш и да имаш куража и смелостта да направиш решителната крачка.

На 24 февруари добавих още една свещичка върху тортата. Общо станаха 27. Но не това е най-важното, което ми се случи.
В събота (23.02) с Даниел отидохме при баща ми в Кюстендил. Той беше забравил, че имам рожден ден в неделя и беше организирал освещаване на апартамента си. То, апартамент е силно казано… по-скоро е малко замъче - има си и две кулички. Спалнята е колкото апартамента, в който живеем с Даниел….
В събота вечеряхме с баща ми, поговорихме си и с Даниел си легнахме в неосветения още апртамент. На другата сутрин, докато излизах от гардеробната Даниел ме пресрещтна с гореупоменатата фраза. Е, знаех, че пръстена е купен, но да ви кажа честно - не вярвах, че ще се случи докато не стана.
За коментарите на родителите - вече вероятно сте прочели в страницата на Даниел.
Вече сме сгодени с любимия. Сватба не очаквайте тази година.
Разлика в отношенията може и да няма, но ми струва, че откакто не пътува толкова често връзката ни изживява своя Ренесанс. Отново съм влюбена така, както бях на 17.

Определено няма да съм първата, която пише за стачката на учителите. Но може би ще съм първата, която е била и от страната на учителите. Преподавах малко, в столично училище, преди около 4 години.
Смея да твърдя, че се справях добре с даскалския занаят. Смея да твърдя, че учениците ми до един бяха умни и будни деца.
Това, което ме спря да продължа с професията са именно следните неща:
1) ниското възнаграждение - с 280 лева не мога да осигуря нормален живот за себе си. Зная, че има хора в България, които живеят и с по-малко, но това не може да ми служи за оправдание или причина, че да не искам нещо повече.
2) раздялата с първия клас беше много болезнена. Трябва да сте го изпитали, за да разберете. Във всяко едно дете виждаш една съдба и едно бъдеще. И се стремиш да го подготвиш за всяко нещо, с което би се сблъскало това дете. Но не това е темата днес…
И така, реших да се занимавм с нещо друго и за момента не съжалявам за избора си. Вижте останалото »

Е, мина доста време, откакто се върнах. Разбира се, доста неща забравих, но пък така ще мога да споделя само това, което е останало в съзнанието ми и съответно има някаква стойност за мен.
Полета до Атина мина много добре. Оказа се, че ще летя с част от агитката на Ливърпул. Тъй като не съм футболен запалянко въздъхнах с облекчение, когато видях, че всички, чакащи самолета са облечени в червено - също като мен. До мен се настинаха двама младежи, предложиха ми шоколадови бонбони, поприказваха ми малко… честно казано, едва се сдържах да не се разсмея на произношението им. Хубаво, че бяха те, защото времето беше облачно и освен много бели облаци през прозореца не можеше да се види нищо друго.
Кацането беше много плавно и гладко. Обичам да летя със самолет. Премеждията ми започнаха веднага щом минах паспортния контрол (какъв контрол - дори не ми хогледнаха паспорта). Багажа ми го нямаше. Не че носех нещо кой знае колко ценно в него… Неприятното беше, че си купих куфара (много хубав - Samsonite) и не ми се искаше да го загубя на следващия ден. Яхнах метлата и хванах първата служителка, която ми се мерна пред погледа. Обясних и случая, тя ми отговори нещо. English, please, помолих аз. But i am talking to you in English, каза мацката. Повтори ми по-отчетливо къде да отида и кой да търся. Оказа се, че трябва да си говоря с друга какичка по телефона. Превключих метлата на по-висока скорост, проведох няколко разговора по телефона, потропах с крак, тръшнах се няколко пъти и… о, чудо! багажа ми беше донесен лично от едно сладко момченце.
Пристигнах в квартирата, където щях да рекарам следващите няколко дни. Апартамента - слънчев, приветлив, чист. Хладилника - пълен, всичко за правене на фрапе на видно място. Слушах музика, запознах се с няколко човека и… легнах да спя. На следващия ден не мога да се похваля с нищо особено. Защото почти цял ден спах. Валеше дъжд, на мен ми се спеше и наоколо беше тихо. Телефоните ги забравих предвидливо в съседната стая. Вечерта все пак отидох да снимам една черква, която бях мернала предишната вечер. Не успях да снимам нищо, тъй като се оказа, че фотоапарата ми се е повредил. За сметка на това си купих една чантичка - на точки. Така де, нали всички твърдят, че шопинга успокоявал. И така, успокоих се от повредения фотоапарат и си легнах отново. За мое най-голямо учудване - спах непробудно до сутринта. Следващия ден обаче наваксах - обиколих кварталите Монастираки, Акрополи, изгубих се няколко пъти в атинското метри (но се намерих сравнително бързо), качих се до Акропола, пазарувах сувенири, зяпах и ахках като типичен турист. Правих се на много тъп турист на няколко пъти. Ей, то било много забавно и приятно.
За забележителностите на Атина - няма да пиша нищо. Според мен те трябва да се видят. Отидох без очаквания и останах очарована. Градинката им с огромните палми, Акропола, старите квартали с малките църкви - очарова ме. Сградите са във весели, приветливи цветове или в бяло. От всички тераси, балкони и прозорци се сипят каскади от зеленине и цветове.
На Акропола ми се случи нещо странно. Времето беше влажно, задушно, неприятно. Сутринта беше валял дъжд, а когато се качихме горе беше настанала една неприятна горещина. Вече си тръгвах, когато видях как едно високо русоляво момче едва-едва се държи на краката си, държи се заглавата…. Очевидно му беше станало лошо, но на никой от групата му не ми правеше впечатление или пък беше изгубил групата си. Попитах го дали е добре, дадох му моята вода, напръсках го леко, помогнах му да седне на едно стъпало. Почуства се по-добре и аз си тръгнах.
Вечерта отидох до Пиреа - пристанището на Атина. Погледах корабите, фериботите, запознах се с едни американци. И се прибрах. За последния пълен ден в Атина си оставих посещението на Локавито и посещението на таверна. Не обичам узо, но пих това цяла вечер. Гледах как танцуват гърците. Беше ми много интересно, любипотно. Имаше един млад мъж. Докато седеша на масата си не би привлякъл вниманието, но щом започнеше да танцува ставаше невероято обятелен. От лицете му, от фигурата му се излъчваше невероятно мъжество. Всяка жена би попаднала под обянието му.
В неделя си тръгнах. Казах чао на бяла Атина. Трябва да се върна - трябва да направя малко снимки, да се опитам и аз да танцувам сиртаки, да се изгубя в метрото, да ме изгонят още веднъж от атинския университет (от сградата де), да се кача на Локавито вечерно време и да се насладя на нощтна Атина… Трябва